Града..

Гост

- Две? Поредни?- промълви съвсем тихо белокосият и приведе леко натъжено глава:- Колко жалко. А са толкова... и изглеждат силни, способни коне, изпълнени с потенциал. И това не е живот.

Гост

Ден 3 - малко след обяд

-Красотата много често повече тежи, отколкото улеснява. - Промълви Сае тихо и се отдръпна леко от тях, прегръщайки ствола на дървото с една ръка. Погледна си часовника ... - След 10 минути оттук ще минат пазачите им. Не трябва да сме тук, когато това се случи.
Сае скочи леко и се приземи съвсем безшумно на земята, задържайки се свита долу. Изчака Юки и Мисаки също да слязат и се запъти обратно към града... Тя знаеше - сега следваше основното. Трябваше да отиде при Улан-сама и да се надява тя да я приеме. Защото имаше и вариант това да не се случи... Но сега си забрани да мисли за това. Ако се случеше... Тогава щеше да му мисли...

към "Под града"

Брой мнения : 104 Join date : 12.10.2008

Юки кимна за съгласие на Сае и бързо, но безшумно слезе от дървото. Тя обърна поглед към красивите животни и каза на Сае:
- Ее сега накъде ?

Гост

от Конюшнята

Сае беше нащрек... Можеше да се изсвири нещо на нервите й в този момент... Тя непрекъснато се оглеждаше, за да не пропусне дадена пресечка или говореше на коня успокоително, дори понякога слизаше, за да прогони някое куче, което би могло да стресне и биз това нервното животно...
-Още малко... - Промълви тя тихичко не толкова на Мисаки, колкото за собствено успокоение...

Гост

- Денем е хиляди пъти по- лесно да се ориентираш.- промърмори тихо Мисаки. Не само, че не беше от този град и, че едва преди ден- два за първи път беше стъпвал свободно по улиците тук, а сега беше и нощ, напълно непознато. Единственото ,което се въртеше в главата му редом с мислите да намерят отговор за Куран Сунако, беше това да предпази Сае от евентуални нападения на вампири.

Гост

След още десетина минути, Сае слезе от коня си простря тънката си ръка към малката постройка, която водеше в подземния лабиринт на Улан-сама. Но не почука, а го изчака да слезе от седлото...
-Ще помоля да се погрижат за животните... - Каза тя кротко. - Колкото и да е... досадно... - Промълви все така тихо Сае. - Налага се да те питам... У теб ли е... онази кръв?
Тя гледаша в коня и не смееше да погледне Мисаки в очите... Все пак това си беше нейна отговорност, не негова... "Трябваше да взема всичките..." - Сгълча се наум и продължи да мълчи...

Гост

Белокосият се усмихна, сякаш за миг пренебрегна другите тревоги и кимна:
- Винаги е у мен. Не я оставям и за момент на едно място.- отвърна тихо, като също слезе от коня и го подръпна съвсем леко за юздите:- Сега ли... да ти я дам?

Гост

Сае кимна леко, като продължаваше да избягва да го гледа. Приближи си и свали шала си. Отметна косата и завъртя леко глава.
-Най-голямата вена, която може да се достигне... Ефектът е най-бърз, а и е по-малко вероятно да не уцелиш...
Беше се изчервила от срам, но все пак се надяваше, че нощта ще скрие това...

Гост

Очите на Мисаки просветнаха за миг и той отклони поглед, като се вгледа в спринцовката, опитвайки се да се съсредоточи:
- Да, добре...- отвърна със слабо треперещ глас, като както първия път вдигна спринцовката пред лицето си, преди да я инжектира внимателно на Сае:- Готово.- промълви, като издърпа бавно иглата.

Гост

Сае потрепери при допира на иглата и макар да искаше да се дръпне, остана на място... Както и първият път, кръвта и кипна... Почувства се добре веднага след това. Прокара пръсти по врата си и затисна за няколко секунди мястото на инжектирането... Не искаше да рискува някой да "надуши" кръвта й...
-Аригато... Мисаки-кун.. - Прошепна тя и отново, без да си позволи да го погледне, почука на вратата...

Към Под града--- (ако искаш направо там пиши)

Гост

от под Града (Улан-сама)

Сае мълчеше. Трябваше да се концентрира, за да не обърка пътя...
В главата й изникна образа на едно момченце... На глед беше около 7-8 годишно. То беше легнало на едно легнало на едно легло и изглеждаше съвсем бледо... Сае се разтрепери... "Трябва да тръгваш, мило мое дете..." - прокънтя пак същия глас. - "Остави го вече, аз ще се грижа за него. Ще се оправи, ще видиш..."
"Кой е той? Какъв ми е и защо не съм искала да го оставя?" - Въпросите вихрено пронизаха главата Сае и тя стисна очи.
Тя пое дълбоко дъх няколко пъти дъх, а очите й пак се бяха замъглили... Огледа се и сви надясно покрай една порутена сграда. Погледна през рамо и лека вълна на сигурност я заля, щом видя Мисаки... Обърна се напред и каза тихо:
-Какво има...?

Гост

- Какво?!- сепна се изведнъж и се взря в нея:- А, не, нищо... само мисля за думите на Улан- сама.- отвърна, като снижи тон и изражението му придоби по- спокоен вид, или поне успя да прикрие страничните тревоги.

Гост

-Аз също... - Прошепна Сае.
Стигнаха до края на улицата и излязоха на малко площадче. Няколко кучета заръмжаха недоволно, че им нарушават спокойствието, но не посмяха да ги нападнат. След това преминаха по още няколко къси пресечки и излязоха извън града. Сае подръпна юздите и конят спря. Изчака Мисаки да я настигне и заговори, зареяла поглед в далечината:
-Мисаки-кун, трябва да спрем и да оставим конете да починат до сутринта. Необходимо е да ги щадим, защото не са спортни животни... Не са тренирани за преходи и ако ги товарим много... Твърде е вероятно да останем и без тях...
Чак тогава тя стрелна с очи Мисаки и леко сви вежди...
-Можем да останем тук. - Продължи тя. - Или можем да повървим още малко пеша и тогава да спрем...

Гост

- Ако искаш може и тук да останем.- отвърна тихо, като слезе от коня и прокара внимателно ръка през гривата му, в опит да го поуспокои:- А и си права за конете. Затова и смятам, че не е много добре да ги оставяме сами.- Мисаки се огледа намръщено и стисна по- силно юздата:- Наоколо се навъртат двама трима от Ниво Е.

Гост

Сае пое рязко дъх и се огледа уплашено. Не можеше да се бие... Не беше се била никога - никога не и се беше налагало. Обикновено мила усмихка и внимателно обмислени думи оправяха проблемите...
Тя слезе от коня и се насочи към най-близкото дърво. Там спря и свали седлото от гърба и юздата от главата на животното, за да може да яде спокойно. Изтри го с кърпата от торбата на седлото, защото се беше изпотило. После седна до дървото и се сви, опряла гръб в ствола му. Имаше чувството, че е сърсем малка...

Гост

- Риука- сан...- Мисаки се приближи бавно до дървото и се облегна от страни, като скръсти ръце:- Не се страхувай. До теб съм, няма да допусна никой да те доближи. Имаш думата ми.

Гост

Тя вдигна очи към него и заговори шепнешком:
-Хай... Благодаря ти. - Тя се долепи до дървото колкото може повече. Пак се появи онова желание да избяга от него... "Но защо? Той нищо няма да ми направи!" - Каза си тя твърдо.
Потрепери - беше й студено... Погледна отново към Мисаки и се леко се премести, за да има място да седне до нея между тези корени, стига да иска да го направи. Жестовете й винаги бяха такива - достатъчно отчетливи, за да бъдат забелязани при желание и достатъчно незабележими, за да могат лесно да се пренебрагнат. Самата Сае избягваше да си слага очаквания кам хората, защото твърде често се бе разочаровала от доста хора преди...

Гост

Мисаки вдигна глава нагоре, търсейки някоя звезда с поглед, но нямаше. Небето беше облачно, тъмно, а това разбуди нещо непоносимо у него. Тъмнината наоколо, присъствието на други вампири наоколо, макар и на по- далечно разстояние разбуждаха жаждата му. Не обичаше това, всъщност мразеше себе си понякога, именно заради това усещане. Отпусна ръце и въздъхна, като пристъпи крачка напред, в следващият момент смъкна бавно каскета от главата си и погледна към момичето:
- Искаш ли...?- попита тихо, като се приведе и й подаде шапката:- Поне малко от малко държи топло на ушите и челото.

Гост

Тя поклати отрицателно глава и уви шала около косата и ушите си. Сви краката си, прибра ръцете си между корема и бедрата и опря чело в коленете си. Така прекъсваше визуалния контакт с Мисаки... Помести се на предишното място... "Може би е по-добре така" - каза си тя. Потрепери за момент и се опита да се отпусне...

Гост

Белокосият не предприе друго. Върна каскета на главата си и се отдалечи още няколко крачки. Така беше по- добре, по- спокойно за него. Поне като стоеше прав и обикаляше в кръг нямаше да мисли за онова чувство, което сякаш се будеше все повече и повече. Как му се искаше точно в момента да стисне онзи албум с цветните лентички, които малката му сестричка му беше подарила. Само, че щеше да му се наложи да се задоволи само с мисълта за снимките в албума. Пое дълбоко дъх и застана на достатъчно далечно от Сае място, няколко метра, от където погледът му обхващаше голяма част от мястото където се намираха.

Гост

Сае се унесе в трескав сън...
Озова се в бяла стая с някаква руса жена. На лицето й имаше бинт, но въпреки това бе красива... Тогава осъзна, че всъщност тя е малко дете... Може би не беше на повече от 4 години. И плачеше. После насоче поглад към едно легро, на което лежеше онова момченце...
"-Мамо, кога ще се оправи батко?" - Попита детето.
"-Не знам, мило мое дете..." - Отвърна жената.
...Те говориха още и Мико влезе. Тя хвана ръката на Сае и я изведе. Риука видя, че майка й плаче и маха за сбогом...
Сае сякаш пропадна и се събуди. Вдигна глава - панталона върху коленете й беше мокър... Пак бе плакала... И то на сън...

Гост

Мисаки се беше приковал на едно място, скръстил ръце и взирайки се в далечната тъмнина. Очите му сияеха в червено, но стоейки така успяваше да се изконтролира достатъчно. Стисна силно очи и пое дъх, за пореден път, като пак отвори очи, върнали розовия си цвят. Вдиша отново, дълбоко, поне това можеше да направи. Нямаше да допусне волята му да се разчупи, не го беше допускал никога, още от дете, нямаше да го направи и сега и за в бъдеще. За момент погледна през рамо към Сае, като бегло се усмихна, нея не би наранил, но повече се боеше да не се наложи да я остави за момент, следвайки някого, някоя "жертва". Непростимо.

Гост

Първо потърси с очи Мисаки... Той стоеше настрана, изправен, с гръб към нея. Сае стана тихичко и отиде до чантата си. Бръкна в едно от джобчатата и извади кутийката с хапчета. Погледна Мисаки... "Нощта му отива..." - тази мисъл я накара да премига... Но наистина - така, стоейки изправен на фона на нощта... Изглеждаше доста... Първото, което й идваше да направи, баз да мисли, бе да се поклони... Това беше влиянието на всички чистокръвни, като него...
Сае стъпваше безшумно. Отиде до него и понечи да докосне лакътя му... Онова чувство на панически страх, заменен почти на мига от желанието да се вкопчи за него, колкото е възможно по-близо. Тя подтисна и двете и леко обхвана десния му лакът...
-Мисаки-кун... Не си ял нищо... - Каза тя, впивайки очи натам, накъдето досега бе гледал той. - Ето... Не е кой знае какво, но все пак е нещо. - Сае му подаде две хапчета.

Гост

Белокосият трепна леко, когато Сае го докосна, и извърна поглед към нея, без да се стряска, съвсем спокойно:
- Добре съм, но благодаря.- отвърна тихо, като пое хапчетата от нея:- Ами ти... също се нуждаеш? А и успя ли да починеш поне малко?- попита, като пак върна погледа си на нея. Стори му се, че онова чувство се изпари, но само предположение се завъртя в главата му и все пак беше доволен, поне с двете хапчета скоро нямаше да изпитва жажда.

Гост

Сае се усмихна:
-Не се тревожи за мен... Аз винаги съм "хранила" по малко... - Тя събра ръцете пред устата си и леко духна в тях, след което ги разтри. - Кръвта от спринцовката ми действа достатъчно добре засега.
Сае прибра ръце в джобовете си... Направи една стъпка, завъртя се и застана при момчето:
-Мисаки-кун, моля те почини си и ти. Поне малко... - Погледна в очите му умолително. И за му даде още един аргумент, продължи. - Обещавам, че ще те събудя, ако има какъвто и да е проблем...
Страх я бе да заспи отново... Плашеха я тези живи сънища - "Спомени." - поправи се момичето...

» Под града (Улан-сама)
» Планината на изток от града