Планината на изток от града

Белокосият я последва мълчаливо, но сега имаше нещо променено. Преди минути можеше да каже, че неизвестна носталгия го гони, но сега не. Очите му обиколиха на бързо околните дървета и Мисаки погали леко коня по гривата.


// моя грешка, объркал съм че е седнал, сорри.
Да кажем, че не е много по- висок от Сае//

Сае забърза ход, но не се качваше на гърба на коня. Знаеше какъв им е режимът - ако се яздеха сега, трябваше привечер да вървят пеш... А привечер излизаха разини... типове... на лов...
Излязоха на пътеката и продължиха да следват начупената й линия към върха. Момичето направи сметка, че ако държат това темпо до късно вечерта ще са стигнали до върха... И в най-добрия случай до късния следобяд утре щяха да са в Манастира. Ако нещо не обърка сметките й...
Сподели тези изчесления с Мисаки...
Обърна се напред и след малко погледна през рамо... Тогава разбра... и наведе глава. - "Не е честно!" - каза си наум. - "Защо сега...? Защо точно..." - тя не си позволи дори негласно да довърши изречението. Присви очи и забърза ход... - "Няма да стане!"

(нищо не каза за кучето... )

Момчето прие изчисленията й без да размишлява, Риука имаше право и единственото което им оставаше за сега, беше да продължават да вървят с това темпо:
- А сигурна ли си, че наистина там има манастир?- попита след малко, като продължи да води коня плътно до себе си и да прокарва ръка през гривата му леко. Не спомена името й, имаше да мисли как точно да я нарече, затова предпочете за сега просто да не използва конкретни обръщания.


// Ами... куче? За въведение в историята или Мисаки да е кученце? //

-Би трябвало. Само ако е разрушен няма да има, но не съм чула за такова нещо...
Продължаваше... Не искаше да говори. Забрани си да задава повече въпроси. Колкото по-близък го чувстваше, толкова по-трудно щеше да стане. "И сега ми е достатъчно трудно."
Така - Сае мълчеше... и вървеше...
Около следобяд тя спря. Беше безумно уморена и искаше да седне... Така и направи - буквално се срина встрани от пътеката...

(Определено втория вариант не ми беше дошъл наум... ... Имах пред вид куче... Онова същество, което средно статистически е с 4 крака, муцуна и стърчащи уши... и има далечна прилика с вълк... или по-близка...)

- Как си?- попита съвсем тихо, като се приближи до нея и забави крачка, но само я погледна и пристъпи още две на пред по пътеката:- Да починем тук, докато съвсем не сме се изтощили?

// Близка е приликата. ХD
А иначе, нямам нищо против, каквото и да решиш относно някое куче//

Сае кимна и леко разтри левия си крак. После се ослуша...
-На мен ли ми се причува... Скимтене? - Тя погледна въпросително момчето и кимна надясно. - Идва оттам... - И стана с крива физиономия...


(Моля те... Кажи ми че един дакел или пекинез имат нещо общо с вълк Това си е подигравка с вида, ако питаш мен... Но, както и да е. Аз по принцип съм почитател на средно големи и големи породи. Другото са котки... Ама и котки не са, защото не могат да мъркат!)

- Скимтене?- вдигна глава въпросително и се ослуша. Имаше нещо, наистина, но беше слабо и далечно или просто на него така му се струваше:- Така е.- потвърди след малко и погледна в определената посока.


// а, те не приличат, но роднинската връзка име страшно близка. Както с чакала и кучето динго също. //

Сае тръгна към звука бавно, като се ослушваше постоянно. Звукът се засилваше до един момент, а след това спря. Тя се обърна към момчето:
-Сигурно са ни усетили...
Продължи напред още малко и пред очите й се разкри доста неприятна гледка. Едно доста едро рижаво куче лежеше с премазан от капан крак. Съдейки по количеството мухи, въртящи се около очите му без то да реагира... Беше умряло... Сае се огледа внимателно и се усмихна. Приклекна ниско, протягайки ръка назад, за да даде знак на Мисаки да направи същото...
-Ела насам, кученце... - Заговори ласкаво тя към младото куче, което се бе прислонило зад един не особено гъст храст...

(Да, има данни за хибриди м/у вълци и кучета, но... Това са полудогадки. Няма как да се докаже, че действително единия родител е вълк...
бтв - лисицата също се води куче, ама... )

Белокосият се приближи, като се вгледа първо в голямото кучи с известно количество гняв в очите, но при вида на другото, на малкото кутре, погледът му омекна и той приклекна до Сае с лека усмивка:
- Добре ли си... мъниче?- запита съвсем тихо, не че очакваше отговор от куче, но все пак..


// да, както и да е...//

-Има две положения, при които бих пила кръв..." - Беше казала тя преди дни на Сунако-сама, когато предложи от кръвта си ва Сае. " - Единият е от лудост - ако падна до ниво Е, а другият - ако човекът, в когото се влюбя го поиска от мен". Сае прекрасно си спомняше тези думи...
Ако паднеше до ниво Е, нямаше да има значение, защото щяха да я убият... Нали това беше предпазната мярка, която искаше да вземе, идвайки в Академията.
А другото... Тя вдигна очи към Мисаки... Не беше сигурна дали е изпаднала в това състояние, но щеше да се постарае да не го прави. - "Едва ли ще мога да го направя." - поклати глава. - "Съжалява ме. Не искам да ме съжалява. Искам да ме запомни такава, каквато мога да бъда... Усмихната, весела... Това е, което мога ди си позволя да поискам от него.". Сае реши, че оттук нататък ще крие. Нямаше да го кара да се чувства виновен за нищо. Достатъчно голяма вина носеше върху плещите си и без нейните проблеми...
-Благодаря ти, Мисаки-кун... но... Почти съм убедена, че няма да мога да го направя. - Тя се усмихна леко. - "Мислех си, че ако чувствата ми се задълбочат към някого, ще мога... Но сега, стоейки пред теб... Макар да не е точно Онова чувство... Не! Не и по този начин. Не и от вина, не и от съжалиние." - Аз... Да вървим...


(много сори, малко се олях с големината на текста, но ще се постарая да не става така за по-нататък... )