През деня...

Брой мнения : 104 Join date : 12.10.2008

Юки седна близо до водата и се загледа в нея. Тя беше толкова бистра, че се виждаха отраженията на слънчевите лъчи, които проблясваха точно върху Юки. Момичета взе две малки камъчета и ги хвърли във водата, след което въздъхна.

Гост

Малко преди да започнат часовете на третият й ден тук (и на втория учебен), Сае беше седнала на брега на езерото, потопила левия си крак в ледената вода. Беше се съсредоточила да разтрива крака си, като от време на време бършеше зачервените си от плач очи.
Харак лежеше до нея и с любопитство наблюдаваше една малка, нахална птичка, коята цвърчеше и подскачаше недалеч от тях. Изведнъж Харак скочи на крака, отдръпна се от Сае и започна да съска срещу нея. Момичето впи нокти в дланите си и се сви като покосена.
-Не пак... - Промълви тя.
В агонията си чу смях и гласове. "Сигурно са от дневната смяна... Трябва да се махна. Веднага!" - Макар и с размътен разум, Сае разбираше, че трябва да направи нещо. През черваната мъгла в главата си, тя успя да фокусира Харак, която стоеше на сантиметри от водата. "Вода." - Каза си Сае - "Ледена вода!". С големи усилия тя се оттласна със здравия си крак и се хвърли във водата...

Гост

От другата страна на езерото последна друг плясък във водата. Дали просто минаващ или забелязал от далеч и решил да помогне, и сам Мисаки не можеше да си отговори на въпроса. Гмуркайки се веднага се фокусира върху Сае, като протегна ръка към нея и я хвана. Лека и мила усмивка се изписа на лицето му, преди да я дръпне нагоре, към повърхността, но в по- отдалеченият край на езерото, малко по- далече от приближаващите ученички от Дневната смяна.

Гост

Очите й още не бяха добили нормалния си тъмно син цвят, когато това момче я издърпа от водата. Първата й реакция бе да се вбеси. Изненадващо и за самата себе си тя се дръпна рязко от човека, който явно беше се беше озовал тук, за да й помогне и го изгледа ядно:
-Какво правите?!...
Сае вече не чувстваше подутия си крак и смело стъпи на него, за да излезе от водата... Това беше голяма грешка, защото глезенът й поддаде и тя позорно се изтърси на земята, изпръсквайки момчето с ледената вода.
Болката от поредното изкълчване точно на този крак много бързо я върна в реалността и Сае преодоля кризата...
Погледна човека, извадил я от водата и до съзнанието й стигна мисълта, че най-вероятно...
-Може би трябва да ви благодаря, семпай? - Тя погледна полувиновно- полувъпросително момчето и се усмихна криво...

Гост

- Това опит за самоубийство ли трябваше да е?- повдигна вежди белокосият и скръсти ръце, сякаш нищо не се беше случило и не беше мокър, изобщо не се интересуваше от положението, макари чистокръвен, не беше типично загрижен за някакво си самоуважение или гордост, даже повече приличаше на обикновено хлапе:- Много глупава постъпка, поне според мен. А и няма нужда от благодарности, просто задължение да помогна на някой като мен.- вдигна леко рамене и приклекна пред нея замислено:- Предполагам жаждата, нали?- заговори по- тихо и се загледа в очите й някак отнесено:- Защо не използваш заместители или не си потърсиш... нещо живо?

Гост

-Аз... Не... Просто това беше единствената добра възможност в този момент...- Сае се загледа зад него, усмихна се широко и махна с ръка. - Всичко е наред Крос Юки! Просто се подхлъзнах.
Момичето седна на колене, стъпи на десния си крак, подпря се на него и се изправи.
-Семпай, може би е по-добре и вие, както и аз да се насочите към общежитията. - Тя понижи глас. - Заместител... Да, пиех животинска кръв с антикоагуанти и то само в краен случай. Все още имам малко запас в стаята си. Не знам как баба ми я осигуряваше. Не съм си я набавяла аз.- Сае направи внимателна крачка назад. - А другото... Никога не съм... Причината, поради която се озовах тук е, че не искам да го причинявам на никого. А щях...
Сае знаеше, че говори объркано. Но сега важното беше да се прибере колкото се може по-бързо в стаята си. Затова се обърна и внимателно закуца по обратния път, събрала цяла воля в себе си, за да не се строполи отново. Тя знаеше - след всяко следващо падане, всяко следващо ставане е по-трудно. А тук нямаше никой, на когото да разчита... "Това момче... Беше тук по-случайност. Не мога да разчитам, че винаги ще бъде ТАМ, когато това се налага. Не е длъжен, а и не би трябвало." Изведнъж Сае се разсмя с глас, сякаш полудя...

Брой мнения : 104 Join date : 12.10.2008

След като беше видяла всичко това, Юки стана и побегна за да настигне Сае. Тя я хвана за ръката и й каза загрижено:
- Сае сигурна ли си че си добре, ако имаш нужда от помощ винаги съм насреща. - каза й Юки като втренчи поглед в крака с който Сае куцаше.

Гост

Сае продължаваже да се смее пред учудените погледи на двамата.
-Защо ми се струва, че има твърде много загрижени хора за моята малко незначителна, странна и леко побъркана личност?!
Момичето леко потупа ръката на Юки, показвайки й, че няма нужда да се тревожи.
-Всичко е наред, наистина... Ти знаеш защо. - Сае се усмихна мило. - Юки убедена съм, че чух смях и глесове, които предположих, че са на някой от дневната смяна. Може би трябва да провериш... за да си сигурна, защото аз вече в нищо не съм сигурна.
Тя се обърна към белокосото момче и чак сега забеляза, че всъщност не знае името му:
-Семпай, наистина трябва да се прибера, за да превържа крака си. Надявам се да не е много нахално от моя страна, ако ви помоля да ме... подкрепите по стълбите? - Сае говореше искрено, от сърце... Знаеше, че това е най-добрият начин да те разберат истински. Хората се чувстваха добре покрай нея, защото тя успяваше да им покаже, че ги харесва истински. Разбира се транеше от другите, които не харесваше, защото по неволя и те усещаха това...
-Аригато, Юки...

Брой мнения : 104 Join date : 12.10.2008

Юки се усмихна приветливо и отвърна:
- Да, наистина е добре да проверя и до скоро.
Момичето тръгна към гласовете които чуваше. Не след дълго тя зърна три момичета които се разхождаха наоколо.
- Не е ли късно за разходки, би трябвало да сте си по стаите - каза им Юки като изчака за да се увери че ще тръгнат, след което се запъти към терасата.

Гост

Сае погледа след отдалечаващата се Юки, докато през цялото това време нещо не бе наред. Нещо чоплеще в съзнанието, нещо липсваше. Тогава изведнъж й присветна - ами да! Момчето не бе казало нищо през цялото това време. Тя стреснато и рязко се завъртя към него. Не знаеше какво да очаква от негова страна...

Гост

Онази странно мила и спокойна усмивка все още си стоеше на лицето на Мисаки, който проследи с поглед другото момиче и когато тя се изгуби нататък трепна и примига изведнъж:
- Не, няма нищо, с удоволствие ще ви помогна.- кимна с глава като я погледна, все още без да губи усмивката:- А, между другото аз съм Мисаки... Хио, но мразя името си, а и не е необходимо да използвате "семпай", аз съм обикновен ученик, както останалите.- вдигна рамене и притвори очи, не беше свикнал с такива нарицания, звучеше му някак странно инетипично.

Гост

-Аригато, Мисаки-сама. Учили са ме да се обръщам с уважение към всички... дори и обикновени ученици. - Сае се усмихна. - Риука Сае.
Тя стъпи на крака си и прехапа устни.
-Мхм... Така няма да стане. - Каза тихо и бързо се огледа наоколо. Погледът й се спря на дългите чорапи. Сае се усмихна, подскочи на един крак до една от близките брези. Подпря се на ствола, събу левия си чорап и стегна глезена си със здрава превръзка. Посла пробва да стъпи и макар, че все още поддаваше, този крак вече беше годен за ходене. Сае се засмя.
-Извинете, че ви загубих още време, Мисаки-сама. Вече съм напълно готова.

Гост

- И без това си нямам друга работа. Нов съм тук, като теб, Риука- сан.- усмихна се пак и се огледа:- Е, да вървим, имате нужда от сериозна почивка. Май ще се наложи и лекар да повикаме, не мога да преценя колко сериозно може да е навяхването.- странни мисли нахлуха в съзнанието му, странни идеи, водещи до въпроси и предложения, за които не беше сигурен каква реакция можеха да предизвикат в околните. Може би щеше да почака, да обмисли всичко по- обстойно.

Гост

-Лекар...? - Сае отвори широко очи. Никога, никога не беше ходила на лекар. Мико я бе пазила от лекаря като от чума. Защо? Кой знае. Тя не разбираше много неща в живота си, а това беше едно от тях. - Не мисля, че ще е необходимо. От горчив опит знам какво точно да направя. - Тя се усмихна мило.
Докато вървяха бавно, тя погледна крадешком към Мисаки. Той, както си бе помислила и за Такума, не би типичен вампир. Но за разлика от Такума-сама, Мисаки изглежда имаше някаква вътрешна борба. Отричането на учтивите обръщения... Вампирите се слагаха на по-високо стъпало в йерархията от хората, което е разбираемо, имайки пред вид, че са на по-високо стъпало в хранителната верига, а именно - хранеха се с хора...
В този момент любопитството й се разгоря. Искаше да знае всичко, но се страхуваше да попита... И все пак...
-Мисаки-сама... Аз ви споменах защо съм тук... - Сае погледна във виолетовите му очи, но не можа да прочете нищо в тях. - Мога ли да попитам... Защо... - Тя въздъхна, като вече съжаляваше че си е отворила устата. "Мисли бързо!" - ... Защо и вие бяхте на езерото?
"Глупаво!" - Обяви Сае на себе си... Но вече бе късно.

Гост

Мисаки примига няколко пъти и сякаш потънал в дълбоки мисли и не чул въпроса й, но всъщност размишляваше точно над него:
- Просто е. Отгледан съм от хора и съм прихванал техните навици, трудно ми е да живея изцяло като нощно създание, затова и обичам да се разхождам денем. Когато бяхме деца с човешкия ми брат обикаляхме улиците на градчето почти постоянно, като играехме на всякакви игри, а осиновителите ми не се тревожеха че мога да направя някаква глупост.- замълча изведнъж като се замисли за осиновителите си, всъщност той спокойно ги наричаше свои родители, свое семейство и не приемаше други по такъв начин:- Да, съвсем простичко. Харесвам деня повече от нощта, което е странно защото чак сега го осъзнавам напълно.- засмя се леко, иронизирайки себе си, но не извърна поглед към Сае:- А и майка ми е плувкиня, така че водата също ми е нещо като слабост.

Гост

-Простичките неща... "Най-хубавите неща в живота не могат да се видят, нито да се пипнат..." - Каза замислено Сае и извърна поглед към земята. Паузата, която направи изглаждаше като да се опитваше да си спомни нещо. - "... Те се усещат със сърцето."
Сае помълча, загледана в тревичките, покрай които минаваше. Мико беше мъдра жена, казваше и доста истини, даваше й житейски съвети, но това именно не беше й го казала тя. Знаеше, че някой й го повтаряше често някога, но кой?
-Човешкият ви брат... - Заговори тихо. - Хубаво ли е да имаш брат? Какво е да имаш някого, с когото можеш да споделиш тайните си? Някого, когото да прегърнеш? Рамо, на което да поплачеш? - Сае едновременно искаше и не искаше отговор на тези въпроси. - Знете ли... Аз не знам дали съм имала брат... Аможе би така е по-добре?!

Гост

Мисаки се сепна и се закова на място изведнъж, като впи поглед в земята и стисна ръцете си в юмруци:
- Хубаво е, да, но...- вдигна леко глава, като очите му просветнаха в алено и гневно:- След като загубиш това рамо, вече нищо не може да го замени или поне не искаш нищо да го замени.- виолетово- розовия цвят на очите му се върна и той си пое дъх дълбоко:- Загубих брат си преди три години, учехме заедно, в един клас. Бях като нормално момче и това беше проблема, бях прекалено нормален и не успях да го предпазя от Ниво Е. Един от онези го рани, уби го и аз нищо не можех да направя. Не посмях дори да си помисля да го ухапя и превърна във вампир, беше немислимо, никога... а не успях да намеря и виновника.- стисна ръцете си по- силно, като от едната му длан покапаха няколко капки кръв по тревата:- Наистина е така, по- добре да нямаш брат или сестра, понякога да си сам е най- добре от всичко.

Гост

Изведнъж по гърба на Сае пробяга трептене. Миризмата на кръв я удари като плесница по лицето. Тя рязко пое дъх и промълви тихо:
-Защо го направихте? - Погледна умолително Мисаки, а в очите й се надигна червеният пламък.
Сае не се предаваше лесно. Знаеше какво я чака, ако изпадне в ниво Е... Не й се умираше, още не. Така че се изправи рязко и хукна напред. Докато тичаше кракът й пулсираше от все повече увеличаващата се болка, а раздвижването на въздуха разнесе миризмата на кръв. Не знаеше дали Мисаки я бе последвал, но не се обърна да провери. Просто тичаше, бореше се със себе си... Тогава се спъна и се просна на земята по корем.
-Чудесно... - Каза си тя иронично. - Дали ще запазя някоя част от тялото си ненатъртена днес. - Подсмихна се на себе си. - Едва ли...
Тогава си спомни какво й каза Мисаки за брат му.
-Да имаш нещо и да го загубиш... Да, това тежи. Споменът горчи всеки пък. Но фактът, че си го имал, те прави по-добър. - Сае говореше, загледана в храста току под носа й. Нямаше представа дали някой чу какво каза, но в крайна сметка беше стигнала до извода, че не е толкова важно дали някой те е чул... А това дали си успял да се преодолееш и да говориш на глес...

Гост

- Изглежда не съм единственият загубил нещо... безценно скъпо.- обади се белокосото момче, подпрял се на близкото дърво и загледан в ръката си, където раничките от пробитата тъкан зараснаха бързо. Беше напълно сигурен, че и Канаме е усетил това, както и останалите вампири, но щеше да мисли за евентуални заливи от въпроси по- късно. Извърна поглед към Сае и наклони глава на една страна замислено:- И мисля, че открих проблема в състоянието ти.- отдръпна се от дървото като застана пред момичето и скръсти ръце:- И мисля, че и ти го осъзнаваш. Обикновените заместители действат до определена степен, лекарствените медикаменти не водят дори до пристрастяване, уви. А животинската кръв е по- зле и от обикновена изворна вода. Та...- приклекна като опря длан в земята:- Вече съм сигурен, че спокойно мога да задам въпрос, който ме тормози от известно време. Ако това ще ти помогне да преодолееш кризите, на разположение съм?- вдигна ръката си от земята към Риука и леко се усмихна.

Гост

(Нощ 2-ра от пристигането в Академията. Чак на третата Сае разбира от Шизука какво става, така че още не знае Very Happy

Затова, моля те пиши винаги кой ден/нощ е, за да не стане объркване)

Долната челюст на Сае изпадна почти комично при тези думи. "Той да не би да ми предложи току-що да..." - Дори не можа да си го помисли. Зениците й се разшириха и тя рязко се оттласна от ръцете си и седна на пети. Косата й, която се бе разпиляла при падането, сега се заметна и сякаш настръхна. Сае гледаше Мисаки със смесица от недоверие, неразбиране, страх и дори...
-Не... - Каза тихо и поклати глава. - Не! Дойдох тук, за да не се налага да пострада никой! Дойдох тук и, за да съм сигурна, че когато моментът дойде, ще има кой да ме спре навреме... Дори и доброволно... Не мога да го причиня и на вас.
Тя сякаш се смали, сви се и се затвори в себе си.
-Не... - Повтори тихо като че ли целта беше да убеди себе си в правилността на решението си...

Гост

( Няма никакви проблеми )

~ Ден 2 от пристигането в Академията ~

Мисаки примига изненадано, но се усмихна пак и се изправи, като първоначално събра ръце зад гърба си:
- В такъв случай... разбирам те напълно.- кимна и леко се приведе към нея, като този път й подаде ръка за да й помогне да се изправи:- Тогава ще те подкрепя в отричането ти. Можеш да разчиташ на мен.

Гост

Сае се поколеба, но все пак пое ръката му. Изправи се полека без да каже нищо... Позволи си да погледне в очите му. "Защо? Защо иска да ми помогне? Та аз съм просто един смъртно болен човек... Дори не съм като него."
-Домо, Мисаки-сама.
Тя тръгна към общежитието бавно, защото просто не можеше бързо. Усещаше, че краката, тазовите кости и корема й са ожулени, но не искаше да мисли затова. По навик прекара пръсти през рошавата си коса и постави краищата пред очите си. Погледна Мисаки и се усмихна игриво:
-Мисля, че косата ми има нужда от подстригване. - Сае се разсмя на тази глупост...

Гост

Вампирът се засмя леко и притвори мило очи:
- Веднъж опитах да си пусна по- дълга коса, но не издържах, а и майка ми ме гони с градинарската ножица из къщи, докато не се реша да отида да се подстрижа наистина.- след този спомен избухна в смях, имаше моменти, в които и да искаше просто не можеше да се сдържи, особено ако ставаше дума за смешни спомени.

Гост

Сае се усмихна. Тя също имаше мили спомени, които я сгряваха. В този момент тя чу познатото мяукане току под краката си. Наведе се и вдигна Харак. Котката звря влажното си носле в брадата й и сякаш я прегърна с лапички.
-Здравей, миличка моя. - Сае погали малката черна главица. - Мисаки-сама, искам да ви представя най-голямата ми съкровище. Това е Харак.
Неусетно бяха стигнали до стълбите и момичето се ухили.
-Ах ти, малка маймунке. - Тя подръпна едното ухо на котето и го пусна на земята. На учудения поглед на Мисаки, тя повдигна рамене. - Иска да не се качва по стълби, а да я занеса до горе. Бих го направила, но сега просто не мога.
Сае се вкопчи в перилата на стълбището и се заискачва, докато Харак пъргаво, с няколко подскока стигна догоре.

Гост

- Боже, котка никога не съм отглеждал!- възкликна Мисаки някак въодушевено и последна Сае нагоре бавно:- Приемното ми семейство имат куче, горкото, до преди години по- малката ми сестра използваше за конче.- поклати глава усмихнато и се загледа в черното коте горе:- Струва ми се приятна компания и верен приятел?

» През деня...
» През вечерта...
» През нощта