Планината на изток от града

Гост

Ами... Това май е най-подходящото място за тази тема.
Така че - това е планината, която дели Града от Манастира Very Happy

И има разни интересни неща, които ще си измислим с последствие...

Гост

От Града...

Вървяха дълго, водейки конете след себе си. Мисаки мълчеше, не знаеше какво да каже, да успокои и себе си и Сае. Срещата с Танака му беше дошла в повече, изобщо не очакваше да види точно него, точно този убиец:
- Риука- сан...- проговори изведнъж и се спря на едно място:- Прости ми.- завърши по- тихо и приведе глава.

Гост

Тя спря също... "Да му простя...?" - Сае наведе глава.
-Какво си ми направил, Мисаки-кун, за да искаш прошка? - Попита тя с треперещ глас, потискайки сълзите си. Не се обърна... Имаше голяма вероятност да отиде и да го прегърне, ако го направеше... А сега беше важно да контролира внезапните пориви на чувства... "Улан-сама ме предупреди..." - помисли си тя с лек упрек към себе си... - Нима имаш вина за каквото и да е от случилото се изобщо?

Гост

- За всичко.- отвърна простичко без да вдига глава:- За стореното от Шизука Хиоу, за това че трябваше да срещаш Танака Усидо... за това, че изобщо допуснах той да се доближи толкова и...- замълча за момент, като пое дъх преди да продължи и завърши:- За това, че те нарекох така, че използвах първото ти име, когато ти казах да стоиш на страна, не беше типично за мен... бих казал дори невъзпитано.

Гост

-Смяташ, че да се използва първото име е невъзпитано...? - Отвърна Сае, като продължаваше да стои с гръб към него.
"Аз исках да чуя името си от теб..." - помисли си тя и извърна глава. Но по-лошото бе, че той съжаляваше, че го бе направил. Устните на Сае потрепериха:
-Не ми се извинявай, нямаш вина. - Тя говореше искрено, но гласът й бе хладен... - Не си отговорен зе действията на другите... - Сае се запона за миг. - ...Хиуо... кун.
Прехапа треперещите си устни и продължи напред....

Гост

Мисаки вдигна глава за момент леко и се вгледа в момичето с разширени очи:
- Защото ми го наложиха... още като дете, обръщението към когото и да било да е точно определено, в противен случай щяло да има наказания...- промълви тихо. За първи път казваше това на някого, не смееше да го споменава дори пред родителите си, за тях това наложение беше закон:- Някои ловци са по- страшни и от нас...

Гост

Какво можеше да отговори на това? Сае се почувства безобразно виновна. "Защо винаги мисля само за себе си?" - И получи отговор - "Защото обикновено аз бях единствена!". Тя отново спря. Обърна леко глава и го погледна:
-Съжалявам... - Каза тихо тя и с ужас осъзна че макар и не толкова, тонът й пак беше хладен. - Но нека да спазваме едни и същи правила... Мисаки-сама...
За пореден път тя тръгна напред. Чувстваше се толкова сама... Искяше й се да си отиде у дома... Да се затвори в стаята си и да плаче... Но не можеше, трябваше да свърши това, за което бе тръгнала. Така или иначе това може би щеше да е последното полезно нещо, което прави преди да... пропадне...

Гост

Той кимна бегло и продължи, като пак приведе глава замислено. Реши да не мисли за друго, поне щеше да опита, колкото и трудно да му беше. Имаше задача, в която трябваше да помогне, но и си постави лична цел и след като откриеха и помогнеха на Сунако и Сестра й, щеше да се заеме с това. Да премахне Танака, завинаги, докато не беше наранил още някой скъп за Мисаки.

Гост

Навлязоха в горската част на планината. Напред и нагоре се виеше сякаш безкрайна пътека между дърветата...
Сае огледа небето - на изток започваше да прозира тънка ивица светлина. Тя спря и се обърна към Мисаки. Коремът й се стегна, а очите й се пригвориха в мило изражение...
-Мисаки... - Тя се почуди за момент кое обръщение да използва. Дали да подтисне чувството си за справедливост или да се покаже по-твърда... По принцип би затвърдила себе си, но за Мисаки... - ...кун... Слънцето скоро ще изгрее. Дали да не спрем, за да починат конете, а и ние?

Гост

- Да.- отвърна Мисаки, като вдигна глава и също успя да се усмихне:- Няма да е зле, Сае... Може ли така?- попита малко плахо, но трябваше да бъде сигурен, да знае, а и дали понятието "другар" все още важеше.

Гост

-Наричай ме Риука... - Каза Сае, защото знаеше, че ще стане твърде лично не толкова за него, колкото за самата нея... А тогава... тя прогони тази мисъл с усмивка.... - Грешах... Не трябваше да повдигам въпроса. Нека и на двама ни е по-лесно.
Сае влезе в гората, за да почиват встрани от пътя. По щастлива случайност имаше съвсем малка полянка, на която пуснаха конете, за да хапнат. Момичето избра един корен и седна на него...

Гост

- Разбира се.- отвърна тихо и малко по- силно стисна юздата. А след като пуснаха конете, той се насочи към едно от дърветата, като се облегна кротко и се вгледа в небето, пак търсейки някоя звезда, или поне правейки се че я търси.

Гост

За пръв път се случваше на Сае да няма какво да каже... Тя обичаше да говори и то по много... Сега гледаше Мисаки разсеяно и се питаше дали не сбърка като му отказа да я нарича по малко име, въпреки че тоя направи усилие...
Беше есен и листата падаха... Щеше да става все по-студено и по-студено...
Едно листо се спусна от клона над Микаси и се приземи върху косата му, а Сае се засмя... Искрео, от сърце...

Гост

Момчето я погледна изненадано, но това че тя се смееше, след толкова време на зловеща тишина, го накара да се усмихне и също разсмее. Така беше по- добре, смеейки се, нямаше напрежение, нямаше хиляди въпроси които да ги обкръжават постоянно..

Гост

Сае можеше просто да му каже за листото... Но искаше да си се доближи до него, затова стана. Отиде до Мисаки с усмивка на уста. Застана пред момчето, повдигна се на пръсти и махна листото.
-Заповядай. - Тя го постави току до лицето му...
После отново се повдигна на пръсти, разроши косата му и отскочи назад... Смееше се...

Гост

- Листо...- проговори през смях, това го накара още повече да се засмее и да притвори очи:- Едно листо...- прошепна и едва не се удари по челото с ръка, заедно със смеха се появи и друго усещане, за момент му се стори че последните няколко часа изобщо не бяха истина.

Гост

-Колко малко е нужно, за да върне усмивката на човек. - Каза Сае и остави листото на земята.
Отдалечи се бавно и щом стигна до корена, завъртя се на пръсти, седна на него и подпря брадата си върху дланите...
-Разкажи ми за брат си, Мисаки-кун... - Помоли тя. - И защо онзи мъж го е нападнал, ако ти си бил целта му... като чистокръвен...?

Гост

Мисаки замълча за момент, нареждайки част от мислите си:
- Казваше се Дейд, бяхме на една възраст и учехме заедно в едно и също училище. Беше ми не само брат, но и приятел, единствения който можеше да разбере какво ми е без дори да ме пита. Често се случваше да се съпротивлява на майка ни заради честите заповеди на Асоциацията. Те имат странни закони.- засмя се леко и поклати глава:- Семейство ловци да отгледат превърнато дете не беше проблем, но да се грижат за дете на чистокръвни, беше апокалиптично. Според възрастта и родствените връзки определят и различни закони, които трябва да спазвам, семейството ми също. А Дейд мразеше законите. Един ден просто се прибирахме от училище, когато група вампири ни нападнаха. Сред тях имаше представители от трите по- долни нива, Е, D и С, бяха ръководени от Танака Усидо. Съжалявам за онзи ден...- стисна ръцете си в юмруци и отклони поглед към земята:- Не можах да го предпазя, бяха прекалено много, а Дейд реши да проявява героизъм. Усидо се възползва от това, че се занимавах с другите, той не го ухапа, но го прониза... смъртоносно. Брат ми загина в ръцете ми, като последното което каза беше молба... да го превърна. А аз не можех, просто не можех...- покри лицето и едното си око с длан, а другата му ръка остана стисната силно.

Гост

Сае гледаше в земята и не го прекъсна нито веднъж. "Аз бих го направила... Бих го ухапала, за да живее." - беше сигурна в това... "Дейд го е пожелал, а Мисаки не е могъл да го направи. Защо?... Защо?"
-Такова нещо не се забравя. - каза тихо.
"Може ли да се каже, че той е оставил брат си да умре? Не е толкова страшно да се превърнеш във вампир, аз със сигурност знам това. Строшното е да те изоставят да пропаднеш до ниво Е, а кръвта на Мисаки щеше да поддържа Дейд жив и с разум..." - Не й харесваха мислите й, но знаеше, че вероятно е права. Мисаки й бе споменал за брат си, но сега, когато знаеше повече факти, тя мислеше по друг начин...
-Но... - Страх я беше от реакцията му... Имаше право да викне, да й заповяда да мълчи... Но Сае беше готова да посрещне дори това... - Защо не го ухапа, Мисаки-кун?

Гост

Белокосият извърна глава и я погледна през пръсти, някак отнесено и замислено:
- Защото се боях...от това, че той... щеше да стане мишена на ловците и най- вече от... себе си.- отпусна ръката си и въздъхна:- Най- вече от себе си, все още се боя.

Гост

"И все пак не си му дал шанс... Шанс да живее..." - Сае искрено се натъжи заради Дейд... Но сега поне знаеше защо толкова навътре приема Мисаки смъртта му.
-Трябва да се боиш от себе си... - Промълви тя. - По-добре да се боиш, така ще разбереш себе си по-добре. Аз... Също се боя от себе си, защото не знам на какво съм способна, въпреки че започвам да добивам представа...
Сае стана и тръгна към Мисаки. Ходеше бавно, защото беше почто сигурна, че ще съжалява за това, но...
Стигна до него и повдигна леко ръце. "Сега ще разбера още нещо..." - успокои се тя и прошепна.
-Може ли...?

Гост

Мисаки я проследи с поглед, когато тя стана от корена, а като застана пред него вдигна глава и примига неразбиращо. За няколко минути се беше пренесъл назад в миналото, като отново беше изживял онези спомени. Чу въпроса й тихо и го преосмисли, но не трепна:
- Какво... какво има...?- и съвсем леко, механично кимна с глава положително.

Гост

Докато изчакваше Мисаки да й даде позволение, Сае се разколеба. Дали не беше твърде нагло от нейна страна... Той беше чистокръвен! Но... Той беше и същество, притежавщо спомени, усещания, чувства...
Мисаки кимна, но момичето не бе убедено, че знае за какво точно дава съгласието си... Пристъпи бавно, за да му даде време да разбере...
После го прегърна...

Гост

Белокосият затаи дъх, като очите му се разшириха за момент. Вдигна малко ръце, но се спря.
" Дали...?"- замисли се, но притвори очи и отпусна бавно глава на рамото й, като също я прегърна внимателно и проговори съвсем тихо:
- Благодаря ти.

Гост

По устните на Сае пробяга малка усмивка:
-Няма защо... - Прошепна тя.
Тя се отдръпна бавно и наведе полузасрамено глава, като че очакваше да й се скарат. Направи още една две крачки назад и потърси коня си с очи. Беше станало време да тръгват. Тя отиде до животното и хвана юздите му.
После се насочи към пътеката...
Коремът й се беше свил на топка. Трябваше да си постави граница! Непременно!

(Технически въпрос: колко е висок горе-долу Мисаки. Не в см, ами го сравни с някой от познатите ни височини. Досега не съм се сещала, но заради това

Цитат :: отпусна бавно глава на рамото й

... Но не е много важно.
Друго - какво ще кажеш за куче? Very Happy

)

» Града..
» Под града (Улан-сама)