СЕЗОН 2 - ЕПИЗОД 6 (19)

Гост

Така, когато успея да направя описание на първата част от този епизод, ще я постна тук...

Съжалявам, че имам поредни мнения, но просто нямаше друг начин. А пък и успокоението ви е, че едва ли ще седна да описвам друг епизод... Много е пипкаво!

Брой мнения : 104 Join date : 12.10.2008

Хмм добре хубава идея ;]]

Гост

Това е част...

-Чакай. – Каза Айдоу и направи крачка към Ичиру. – Момичето вътре си почива сега...
-Не мисля, че ми е необходимо чието и да е одобрение, за да вляза в лазарета, нали? – Отвърна Ичиру, обръщайки се към него. – Просто ще си взема някакво лекарство. – Допълни той и допря пръсти до челото си. После влезе.
Ичиру бавно се приближи до спящата Юки. Само стъпките му се чуваха глухо в стаята... Никакъв друг звук. Когато застана до леглото й, стисна стъкленица с някаква течност и леко я повдигна над момичето. Наведе се внимателно, а звънчето, висящо от връзката му за коса иззвъня тихо. Звукът напомни гласа на Шизука: "Тогава, ще превърна във вампир само теб..." Изведнъж очите на Ичиру се отвориха и в съзнанието му изплува спомен – брат му, който се държи за врата и пада на колене. Зеро едва говори: "Има..." – макар и с мъка, той продължава - "Независимо от всичко, аз няма да й позволя да бъде на страната на вампирите."
Ичиру се загледа в течността, когато Айдоу влезе без да почука:
-Какво правиш? – попита той.
Юки се събуди и погледна към стоящия до леглото:
-Зеро?
Той не отговори, а само се обърна и се насочи към вратата. Айдоу се бе подпрял се на рамката.
-Покажи ми какво държиш в ръката си. – Каза той, повдигайки ръката си с дланта нагоре.
Ичиру постави в ръката му стъкленицата без да каже каквото и да е. Юки седна в леглото неразбираща какво става и се взря към белокосото момче.
-Ичиру-кун. Какво е то?
-Спи си кротко. Дори не знаеш какво стана току-що. – Отвърна Айдоу на мигащата объркано.
Айдоу се обърна към другото момче и полуизсъска:
-Ще докладвам за този инцидент на Канаме-сама.
-Както желаеш. – Каза Ичиру хладно и излезе.
Вампирът хвърли кратък поглед на Юки, изхъмка и също излезе.

-Разбирам. Кирию Ичиру е държал това. – Каза Канаме.
-Да. – Отвърна Айдоу стегнато.
-За щастие ти си го спрял – Продължи президентът. - Доволен съм да бъда на твоите услуги. (не съм сигурна кой го казва, но ми се струва, че е Канаме).
-Това е... Може ли да попитам чия кръв? – Но тъй като отговор не последва, Айдоу наведе глава. – Съжалявам, не биваше да питам.
-Не, няма нищо... Моля те, запази това в тайна. – Каза Канаме докато гледаше стъкленицата, обърнал гръб на Айдоу и с лице към прозореца. – Колкото до Кирию Ичиру, аз нямам никаква специална работа за уреждане с него.
От смръщени, веждите на Айдоу подскочиха от учудване, а очите му широко се отвориха.
-Защото той има своя собствена задача. – Продължи невъзмутимо Канаме без да се обръща.
-Но, ако той иска да навреди на Крос Юки...-сама, тогава...
Канаме се завърта спокойно към него.
-Така, за да предотвратиш това да се случи, моля те, дръж го под око.
-На твоите заповеди, Канаме-сама. – Каза Айдоу и се поклони почтително. – Ами... Мога ли да попитам за положението на Рука...?
(Докато Айдоу говори, Кайн отива пред стаята на Рука и почуква на вратата. Тя седи на леглото и не помръдва., дори не отговаря. Кайн прибира другата си ръка в джоба и си тръгва замислен)
-Разбирам, тя отказва да излезе от стаята си. – Говореше тихо Канаме.
-Да. –Потвърди Айдоу. – Тя е в това състояние, откакто разбра, че Юки ...-сама е твоя любовница.
-Всичко е наред, остави я засега.
-Да. – Той се обръна и понечи да си тръгне.
-Айдоу. – Обади се Канаме и вдигна очи от стъкленицата. – За Юки... благодаря ти много.
-Няма защо. – Каза Айдоу леко учуден и излезе.
Канаме се намръщи:
-Никога няма да ти позволя да постигнеш целта си с такава грешна и опетнена кръв. – Каза той, сякаш визираше точно определен човек. Докато шептеше, стъкленицата се превърна в облаче прах.

-Имам да ти казвам нещо. – Каза Директора на Ичиру.
-Взехте ли вече решение какво ще бъде наказанието ми? – Отвърна момчето, докато стоеше до вратата в кабинета на Кайен Крос.
-Наказание? Не. – Директорът гледаше през прозореца с кръстосани зад гърба ръце.
-Тогава какво има? – Попита Ичиру.
-Няма да кажа нищо друго, освен... – Започна със сериозен глас. - Днес ела у нас на вечеря. – Той се обърна и момчето с ужас видя, че на лицето на директора има маска (против бръчки може би), която липсваше на кръгове около двете очи и устата му. – Зеро-кун и Юки също ще са там.
Директорът продължи:
-Въпреки че много неща се случиха, ти и Зеро-кун сте братя-близнаци независимо от всичко. Чувствам, че вие двамата можете да изберете различен начин на живот. – Ичиру, който досега гледаше надолу, сега извърна поглед настрани.
Момчето се завъртя към вратата, а звънчето в косата му иззвъня. После каза тихо и многозначително "Хм" (което ми прозвуча като “Я не говори глупости”) и излезе.

В градината около училището до Ичиру се приближи Айдоу.
-Канаме-сама каза, че няма да те накаже. Но по-добре запомни това - не смей и с пръст да докосваш Крос Юки отново.
-От теб зависи. - Каза Ичиру. Минавайки покрай Айдо, той се отправи към гората, като постави с демонстративно безразличие ръце в джобовете си.

В Лазарета Юки заглаждаше с ръка чаршафа на току-що оправеното легло, когато се почука.
-Юки, влизам. - Зеро отвори вратата. - Часовете свършиха. Има ли нещо, което искаш да ядеш?
В същия момент Айдоу се промъкна пред него:
-Президентът Куран иска да те види, последвай ме.
-А... - Юки може би имаше намерение да каже нещо, но Айдоу излезе, като не й даде възможност.
-Кирию, ти също. - Каза Айдоу, докато минаваше покрай него.
Докато и тримата вървяха по отворения коридор (не мога да измисля друго име, защото е навън, но прилича на коридор – ще го видите), много от учениците от дневната смяна стояха отстрани и ги наблюдаваха с почуда. Тогава Айдоу заговори тихо:
-Крос Юки, ти не си спомняш нищо за миналото, нали?
-Да, това е вярно. Защо?
-Аз направих едно малко проучване.
Юки се спря, ококорила очи:
-Какво? Айдоу-семпай е проучвал моето минало? Никога не съм искала вашата помощ! Не ми казвайте, че сте…
-Не! – Извика той с ръце, стиснати в юмруци. - Дори и да ме помолиш, никога не бих го направил за теб. Това, което проучвах беше миналото на Канаме-сама. Ти би трябвало да знаеш, че Канаме-сама изгуби и двамата си родители. Проучвам тяхната смърт. Но дори и да намирах някакви следи, те изгаряха или изчезваха. Всичко беше прикрито, точно както паметта ти. Канаме-сама позволи да му станеш любовница. – Айдоу се завъртя с гръб към Юки и я погледна през рамо. – Така че той може да ни накара да те защитаваме. Канаме-сама знае, че рано или късно ти ще бъдеш в опасност.
Когато стигнаха до определеното място, Айдоу казва:
-Е, сега вече мога да си тръгна. И запомни – не бъди груба. – След това той си отиде, оставяйки Юки и Зеро в градината.

Гост

Юки се огледа и тихо възкликна, когато видя крака на Канаме иззад едно от дърветата. Там имаше също голяма възглавница до ствола на дървото и храна...
Канаме погледна към нея, затваряйки книгата си:
-Юки, най-накрая имам време за теб. (не съм много сигурна, че това е, което е... така че моля – кажете, ако не е, за да го поправя). – Той остави книгата настрана и протегна ръка към нея. – Ела тук.
Зеро остана на мястото, до къдете бяха стигнали заедно с Айдоу. Гледаше Юки с умерено разтревожен поглед, а Юки само стоеше и гледаше Канаме, като че ли не осъзнаваше какво се случва.
-Това между нас, но не необходимо да имаш каквито и да е задръжки. Ела.
"Канаме-семпай..." – Юки се приближи бавно, но внезапно се спря. – "Не."
-Защо стоиш толкова далеч? Още ли не разбираш къде е твоето място? – Попита Канаме и я погледна сериозно.
Юки седна на пети върху голямата кръгла възглавница, сключи ръце и заговори:
-Не е нужно да се насилваш да излизаш навън в този час.
-Всичко е наред.
“Мога само да почтително да слушам” - помисли си Юки, гледайки в земята.
-Разбирам. Мислиш прекалено много. – Леко се усмихна Канаме. – Няма да искам много от теб за толкова кратко време.
-…Канаме-семпай! - Тръсна глава Юки.
-Какво има? Не ти харесва онази малка закуска? – Погледна я той.
Юки се премести на най-отдалечения край на възглавницата и се завъртя с лице към Канаме.
-Моля ви, спазете обещанието си и ми кажете за забравеното ми минало.
-Не сега. – Каза той тихо. – Не искам да казвам такива неща на Юки със страшен поглед. – Той извърна глава.
-Знаех, че бихте избегнали въпроса ми. – Отвърна леко сърдита тя. – Ако е така, ще направя собствено предположение. – Юки чу боботенето на група момичета недалеч от тях и ги погледна.
Зеро, който стоешеоблегнат на една от колоните на външния коридор завъртя глава към Канаме:
-Кирию-кун, който гледаш тъй тревожно, можеш ли да се отървеш от ученичките от дневната смяна? – Канаме дори не ги погледна, а Зеро само се обърна към момичетата и им кимна заплашително. Това бе достатъчно, за да се изпарят на секундата.
-Благодаря ти, беше от голяма помощ. – Канаме постави внимателно ръката си на далечното рамо на Юки и рязко, но внимателно я дръпна към себе си. – Чух, че не се чувстваш добре.
-Ами… Да… Искам да кажа – не. – Юки прокара ръка по лицето си. – Просто мислих твърде много и не спях достатъчно. Така че…
Канаме се наведе, а тя се стресна и подскочи. Той я погледна в очите и заговори тихо:
-За мен ли мислеше?
Тя не отговори, но отклони поглед. Канаме продължи:
-Ако е това, тогава аз съм наистина щастлив. Юки мисли за мен… - Той затвори очи и отпусна глава на ствола на дървото. – Давам на учениците от нощната смяна няколко дни ваканция.
Юки възкликна и срещна поглдеда му.
-Така че не е необходимо да охраняваш през нощта. И ще можеш да си починеш добре.
Та се ококори:
-Как можеш да…
Но Канаме постави пръсти пред устните й:
-Ако ли не, ще се тревожа за теб и няма да мога да спя. – Каза той сериозно, Юки съвсем леко се дръпна назад, спомняйки си думите на Айдоу – „Канаме-сама знае, че рано или късно ти ще бъдеш в опасност.”

Ичиру се спря за момент пред общежитието и помисли за думите на директора – „…можете да изберете различен начин на живот.” Той отново произведе едно невярващо „хм”, завъртя се и видя директора с поднос в ръце, облечен в готварска престилка с рибка, котенце и дантелки.
-Ичиру-кун, заповядай. – Кайен протегна подноса напред и се захили. – Тъкмо набрах малко зеленчуци, съвсем са пресни. – Ичиру сякаш не вярваше на очите си. – Хайде. Да влеземвътре.

Гост

-Винаги съм се надявал, че можем да бъдем както сега. – Каза Канаме и бавно отпи малко чай (примерно чай…).
„Тази сцена, точно като двойка, любяща двойка…” – Мислеше си Юки .Тя държеше курабийка във формата на сърце и я гледаше.
-Слънцето залязва. – Каза Канаме. – И макар че не мога да понеса да те оставя, сега ти би трябвало да си идеш. Защото… - Той протегна ръка и я погали по бузата. - …се нуждаеш от почивка.
„Това е точно като кратък момент преди така очакваната сцена да свърши.” – Те се гледаха в очите и Юки можеше да види собственото си отражение – „Защо имам такива чувства? Винаги съм копняла за тези две очи. Винаги съм ги харесвала, толкова много. Но…”
-Какво има? – Попита Канаме.
-Не разбирам. Защо Канаме-семпай прави такива неща? – Отвърна тя и погледна надолу. – Не разбирам.
Той дръпна бавно ръката си и се облегна назад.
-Надявам се да разбереш.
-Ето. Можеш ли да бъркаш това за малко? – Каза директорът и подаде бъркалка на Ичиру. – Млечен сос. Увери се, че не е лепкав.
Ичиру малко несигурно се приближи до тенджерата и започна да разбърква. Крос продължи да бъбри:
-Въпреки че Зеро-кун яде всичко, аз все още не знам какво обича най-много. Ти знаеш ли, Ичиру-кун?
Ичиру обърна глава към него и в главата му нахлу спомен от времето, когато беше малък. Той седеше заедно със Зеро на масата пред чиния с нещо…
„-За теб, ти харесваш това.” – Каза Ичиру на Зеро.
„-Но, Ичиру, ти също го харесваш.” – Отвърна Зеро.
„-Приеми го като подарък в знак на благодарност, защото Зеро винаги е толкова добър към мен” – Тогава Зеро се усмихна.
-Е, ако не знаеш, няма значение. – Обади се директорът.
-Зеленчукова супа. – Каза тихо Ичиру, а Кайен се ококори:
-А супа! Забравих! – Той заряза това, което правеше и отиде при зеленчуците. – Така значи, правим зеленчукова супа. Добре… Зеленчуци. – Той взе домат и го сложи на дъската за рязане. – Точно кака, домати! Те са вкусни. Доматена супа! – Щракна той победоносно с пръсти.

-Добре ли си? – Попита Зеро Юки1 докато вървяха към директора за вечеря.
-Продължавам да се чувствам малко изгубена. – Отговори тя. – Зеро, съжалявам, че трябваше да ме придружиш.
-Няма значение. – Зеро я подмина и се спря на стълбите. – Но трябва да запомниш това. Дори ако онова е, което той желае, никога няма да се съглася.
Юки го погледна стреснато. „Ако стана вампир, ще бъде ли сърцето ми по-силно?” – Помисли си тя.
Докато впиваше очи в нея, Зеро си повтори „Никога няма да ти позволя да станеш такава!”
„Сега, когато Зеро подтиска чувствата си… мъчително е да го гледам такъв.” – Мислеше Юки. – „Отсега нататък, не отново… Не желая Зеро да…”
В този момент вратата се отвори и директорът се подаде ухилен до уши.
-Добре дошли в къщи! Днес имаме специално меню.
-Ичиру… - Каза тихо Зеро, щом го видя вътре.
-Аз го повиках.
-Това е страхотно. Понякога… - Заговори жизнерадостно Юки. - …Близнаците са трудни за достигане. (честно казано тук нещо не можах да го докарам по смисъл). – Тя отиде зад Зеро и го забута с две ръце да влезе вътре.
Двамата – Зеро и Ичиру седяха възможно най-далеч един от друг, колкото позволява една кръгла маса. Юки донесе табла с чаши.
-Ами… Гледайки ви, вие сте доста еднакви. – Каза те притеснено ухилена. – Сега, в лазарета, аз бях малко сънлива и сбърках Ичиру със Зеро.
Очите на Зеро щяха да изскочат от яд. Той стана рязко, като за малко не бутна стола си на земята, и стовари ръце на масата:
-Ти! Какво искаш да направиш на Юки?! – Викна Зеро срещу брат си.
-Зеро, спри. – Каза Юки.
-Съжалявам, че ви накарах да чакате, дано ви е вкусно. – Това беше директорът, който се появи тичайки на вратата и с поднос в ръце.
Ичиру стана:
-Тръгвам си. – Каза тихо и се насочи към вратата.
-Вечеря… - Смънка Кайен.
-Не насилвайте нещата. Много е трудно да се „избере различен начин на живот.” – Прошепна Ичиру, минавайки покрай него.
-А? А…? – Не чу директорът и се обърна след него. После се разплака. – Толкова се трудих за това специално меню.
-Ние ще го изядем. – Усмихна се Юки и взе подноса от ръцете му. – Нали, Зеро? Все още е топло.
Щом Зеро видя супата, също се сети за онзи момент в кухнята преди… Когато с брат му седяха на една маса… Юки видя учудването му:
-Какво има? – Попита тя загрижено.
-Нищо. – Отвърна той тихо.

Гост

Когато отиваха към стаите си, Юки заговори:
-Съжалявам. Понеже казах много странни неща, Ичиру-кун…
-Вината не е твоя. – Каза Зеро.
-Но… Не е само това, аз го почувствах… Зеро също, Ичиру-кун също… и двамата си спомнихте нещо тъжно. Отсега нататък, се надявам, че двамата няма да се наранявате повече. Директорът каза онова преди… - Но не довърши, защото в главата й отново изникна тайнствената жена, която се навежда към нея. Юки никога не виждаше лицето й. Но винаги този спомен предизвикваше болка.
-Главоболие отново? – Попита Зеро.
-Не, нищо няма. Не е голяма работа. – Заоправдава се Юки.
-Не мисли повече за нашите проблеми, ами иди да си починеш.
-Съжалявам. Лека нощ. – Юки се обърна напред и си тръгна.
-По-добре остави намира това момиче. – Каза някой и Зеро се завъртя по посока на гласа.
На стълбите стоеше Ичиру, облегнат на стената и кръстосал ръце пред гърдите си. – Спомняш ли си все още какво казах? Вкусът ти е взел да става по-лош…
-Какъв е истинският ти мотив? – Попита Зеро направо, без да се церемони.
-Не съм длъжен да ти кажа. – Отвърна Ичиру и бавно се оттегли.

По пътя към Академия Крос се движеше черна кола. Вътре бяха Шики и Ичийо.
-Ще пристигнем скоро, Шики. – Каза Такума, обръщайки се към задната седалка.
-Как ще реагираш, когато видиш истинската глава на фамилията. Ти, лъжлив наследнико! – Шики се надигна и заговори с гласа на Ридо, като държеше едната си ръка пред лявото око.
Такума го погледна внимателно с нещо като страх и частица предубеждение.

Юки отново се въртеше в леглото си. В съня, тя вдигна едната си ръка и я постави върху шията си.

Канаме стоеше до прозореца в кабинета си и гледаше замислено навън.

Рима седна на дивана в фоайето на Лунното общежитие, затвори очи и се отпусна тежко на една страна.
-Толкова съм уморена. Толкова странна работа върших днес… - Промълви тихо тя и се обърна по гръб, поглеждайки тавана.
Точно в този момент външната врата се отвори. Тя седна отново и се ококори срещу странния вид на Сенри:
-Шики. Какво те задържаше досега? – Попита тя, когато забеляза двете различни очи – едно червено и едно синьо. – Ти си… Кой си ти?