Водопада и околности

Вторник с/у сряда...


Сеирен


Сеирен се събуди и веднага застана нащрек. В просъница бе чула някого да върви наоколо, но сега не усещаше никой... Сви вежди и се огледа внимателно. Нищо не виждаше, нищо не усещаше. Успокои се и слезе долу... Тогава някой скочи към нея, а тя го посрещна с един от ножовете си... Той се разпадна на прах. Но след това се озова на земята без да може да направи каквото и да е... Някой я удари по главата - това бе последното, което си спомняше...

Сеирен се опита да се надигне все още със затворени очи.
-По-добро не мърдай много. - Чу тя глас и с мъка отвори очи. - Доста зле са те ударили.
Момичето примижа и се опита да види кой говори.
-Кой си ти? - Попита тя.
-Някой, който се озова на неподходящо място в неподходящо време... - Въздъхна той. - Преди малко оставиха храна... Докато се върнат ще имаме достатъчно време да говорим.
Човекът стана и се приближи бавно.
-Нека да погледна раната...
Сеирен кимна и позволи на мъжа да се приближи.
-Не съм виждал такова нещо! - Възкликна той. - Виждал съм много хора да умират от много по-леки рани... Което може да означава само едно... - Мъжът отскочи назад. - Ти си вампир!
Тя не каза нищо, а само отпусна глава. Да спи! Това трябваше да направи, за да възвърни силата си. Е, трябваше й и кръв... Но за това щеше да мисли после...

Сеирен отвори бавно очи - чувстваше се много по-добре и бе сигурна, че ще може да стане. Избута се с ръце и седна, подпирайки гърба си на стената.
-Всичко е наред. - Каза тя към човека, свил се в най-далечния ъгъл. - Нищо няма да ти направя, бъди спокоен.
-Ти си вампир! Не ти вярвам!
-Както желаеш, човече... - Отвърна тя и сви вежди от болка. - Но кажи ми... Защо си тук?
-Аз... - Той заговори, гледайки я с подозрение. - Бях на реката за риба, когато те пристигнаха. Хванаха ме и щяха да ме убият, защото не трябвало да има никой, който може да предупреди някакви други за присъствието им...
Сеирен кимна и отпусна глава назад.
-Продължавай...
-Помолих им се да не ме убиват, защото няма кой да ми гледа семейството, ако аз умра... - Той въздъхна. - Спориха и след това ме довлякоха тук... Мисля, че се намираме в скалите зад водопада...
Сеирен отново кимна. "Трябва дя нямеря начин да го предупредя..." - помисли си тя е внимателно стана. Човекът се сви, но тя не му обърна внимание, а обиколи стаичката, внимателно оглеждайки всяка от стените - грубо изсечени в скалите. Вратата беше желязна а на няколко метра продължаваше тесен коридор. Тя вдигна глава и огледя тавана - имаше решетка, през която проникваше разсеяна светлина. Сеирен скочи, стисвайки зъби и се вкопчи в решетката и се огледа. Имаше нисък навес на 4 пръчки, който явно предпазваше да не се напълни стаята с вода... "Ще пъспя още малко и ще се опитам да избия решетката..." - реши наум и се пусна долу. Задържа се ниско над земята, клекнала, докато острата болка премине. Стана и се премести на първоначалното място, където беше спала и пак легна.
-Събуди ме малко преди да дойдат за храната. - Каза властно тя и погледна човека с присвити очи. - Ако искаш да се измъкнеш, ще ми съдействаш.
-Но те ще ме пуснат, така казаха...
-Наречи ме недоверчива, но... Защо на вампири, които нападат манастир, ще ги е грижа за един човек и семейството му... - Тя затвори очи. - По-вероятно те пазят за нечие хранене...
Очите на човека се разшириха... Сеирен се отпусна и заспа.

Сеирен усети как някой я бутна грубо по рамото и отвори гневно очи.
-Всеки момент ще дойдат. - Каза мъжа и бързо отстъпи назад.
-Добре. Ако те попитат - не съм мърдала, откакто са ме оставили. - Прошепна тя и затвори очи.
След няколко минути се чуха гласове откъм вратата и някой отключи. Сеирен чу вика на мъжа, но не отвори очи.
-По-добре си стой там, ако не искаш още сега да го убия. - Каза един неприятно груб мъжки глас.
-Но защо сте го довели? - Попита през плач мъжа.
-Тя будила ли се е? - Не му обърна внимание грубия глас.
-Не! Не е помръдвала откато е тук. Дори се опитах да я събудя и не можах.
-Чудесно, значи още доста време няма да ни създава проблеми. - Обади се трети глас. - Ето ти вечерята. Синът ти ще бъде чудесен подарък за господарката ни, когато пристигне... А ако момичето, което лежи там се събуди и е гладно... - Той се разсмя. - Предай й, че ти си нейната храна...
И другия започна да се смее... След това излязоха и заключиха. Някой пробяга бързо по пода... Сеирен се ослушваше внимателно и когато всякакви признаци за наличие на другите мъже изчезнаха, тя отвори очи и се надигна...

-Глупак. - Каза тя съвсем тихо на мъжа... - Казал си им къде е семейството ти...
-Не знаех. - Проплака той, прегръщайки детето си.
Малкото момче се заозърта щом чу гласа й. Погледна я и страхлива усмивка се настани на лицето му. Сеирен се взря в него, бързо се усмихна и то съвсем леко.
-Как се казваш? - Попита тя.
-Таири. - Отвърна детето, изчервявайки се.
-Аз съм Сеирен. - Каза тихо и се наведе напред. - Таири, имам една много отговорна задача за теб...
Детето се ококори и се вгледа в нея с очакване и любопитство. - Сега иди до вратата. Искам да гледаш и да се ослушваш. Ако чуеш дори и най-малкия шум, ще ми кажеш, нали?
-Хай. - Кимна момченцето, отскубна се от баща си и отиде до вратата.
Сеирен застана под решетката и скочи. Бутна я силно - само леко разклащане. Направи това няколко пъти, но решетката не падаше.
-Няма да стане така... Ела... - Каза тя на мъжа. - Хвани се здраво за мен. Сега като скоча, ще се хвана за решетката и ще увисна... Дано да тежиш достатъчно, за да се откърти. - Прошепна тя и направи точно това, което бе казала.
Решетката поддаде и се отвори, увисвайки на единия си край. Сеирен се изви, хвана мъжа за яката и се приземи вниматилно, оставяйки го на пода.
-Ще се озовем острани на водопада. - Съобщи тя и повика детето.
Момичето прегърна Таири и в следващия момент бе на повърхността. Остави го там, за да се върне за мъжа. Когато и тримата се озоваха на свобода, момичето понечи да си тръгне.
-Чакайте, Сеирен-сама. - Заговори мъжа. - Не ви блъгодарих, аз... Мислех, че всички вампири са зли и...
-Всички вампири са зли. - Отвърна тя. - Но някои от нас могат да различават добро от лошо и се стремят да бъдат справедливи. Ти и детето ти нямате вина, доколкото разбирам... - Сеирен присви гневно очи. - Когато се прибереш, незабавно си събери нещата и напусни града... Те ще те търсят.
-Ето... - Мъжът свали една кожена каишка от врата си и я даде на детето да й я занесе. - Това е семейна реликва... Нещо много скъпо за мен... Вземете я. Вие спасихте живота на детето ми.
Сеирен пое реликвата - представляваше метален орел с малки рубинени очи. Тя кимна и го сложи на врата си.
-От задната страна пише Михару. - Продължи мъжа. - Правен е за моята баба и винаги е носел късмет на този, който го притежава. Казвам се Фукуда Хеикичи... Може името ми да ви потрябва, колкото и да е невероятно... - Прошепна той, хвана детето за ръка и се скри в гората.
-Пазете се. - Прошепна и стиска орела в юмрук, след което внимателно го прибра под якето си. Обърна се и се стрелна обратно. Трябваше да намери Айдоу и Сунако... И то бързо!

Понеже Наоки знаеше , че ще му е много по удобна тази ситуаия, без въпросната гозпожица.

Наоки , ако не беше толкова безизразен , сигурно би зяпнал , когато видя благородния вампир да седи на камъка и да се самосъжалява.
-Айдоу-семпай, защо сте увесил нос?..Не мислех , че ще оставите Куран семпай.Но ,боя се,това е най-доброто за сега..

Сеирен намери едно закътано местенце и слезе на земята. Беше й ужасно топло, не знаеше защо - може би от нерви, може би от това, че не спираше да се движи... Но си съблече якето и с удоволствие седна в корените на едно дърво, облягайки се на него. Отпусна глава назад и затвори очи. Постоя така няколко минути, когато чу рязък глас точно пред себе си...
-Откъде имате това?
Отвори очи. Пред нея стоеше млад мъж със свити вежди и насочен към гърдите й меч. Не Сеирен и трябваха няколко секунди, за поглед очи от очите му - бледи, синкави очи... Ужасно странни... След това се усети и погледна към гърдите си - острието сочеше металния орел с малките рубинените очи...
-Подарък ми е, сан. Махнете това от мен! - Каза тя и присви гневно очи. - Така или иначе не е ваша работа.
И той я нападна. Не на шега - просто замахна с намерението да я посече..

Сеирен се стресна, но благодарение на отработваните си с години рефлекси, успя да избегне удара. След това скочи, превъртя се над главата му и ловко се приземи зад гърба му. Отвори уста да попита "защо", но той не й даде възможност - отново я нападна... Това продължи известно време... Мъжът я нападаше, тя бягаше, докато в един момент не се ядоса прекалено и самата тя не мина в нападение... И бе доста изненадана, когато установи с каква лекота отбиваше атаките й. Сеирен вече не целеше просто да се отърве от него - искаше да го убие.
В един момент тя успя някак да избие оръжието от ръката му и се усмихна зловещо - "Това е подходящ момент." - и хвърли един от ножовете си към сърцето му, докато той се пресягаше за меча си... В следващия миг тя стоеше неподвижно с разширени от учудване очи - мъжът бе хванал летящия нож за острието преди да се забие в гърдите му. Ръката му бе срязана зле и струйка кръв се стичаше на земята, но... беше жив.
-Защо ме нападнахте, сан? - Попита Сеирен с твърд глас, който не просто искаше отговор... Настояваше за такъв!

-Този медальон е на мой скъп другар... Това, че не е у него, означава, че е мъртъв. - Момчето дишаше тежко, впивайки бледите си очи в Сеирен. - А това, че е у вас, сама, означава, че вие сте го убила!
-Не. - Отсече тя и отпусна ръцете до тялото си. - Никого не съм убивала. Най-малко мъжа, който ми даде този медальон.
Той свали ножа надолу, а по ръката му продължаваше да се стича кръв... Нейната миризма подразни приятно сетивата на Сеирен...
-Измъкнах го от един проблем... Него и детето му... Подари ми това за благодарност.
-Нима? - Той повдигна вежди.
-Хай...
-И как се казваше, този човек?
-Каза ми, че името му е Фукуда Хеикичи...
Мъжът се отпусна видимо и тръгна към нея. Сеирен пък се стегна, готова да нападне, но той само се усмихна леко и й подаде ножа с острието към себе си. А кръвта капеше на едри капки... Момичето посегна към ножа си, взе го. Стисна острието между палеца и показалеца си и избърса кръвта. Тръсна ръка... И си облиза пръстите.
Мъжът отстъпи назад:
-Вампир?

-Ловец. - Сеирен насочи за момент вниманието си към кръвта по пръстите й. Беше много вкусна... - Не ви ли учат да разпознавате вампирите? - Попита тя, впивайки любопитно поглед в учуденото му изражение.
-Да, учат ни. Но около вас няма това странно излъчване, което отличава вампирите.
-Нима? - Момичето отпусна ръката си и извърна леко глава...
-Да, сигурен съм. Но... - Той стисна за момент медальона си. След секунда кимна на себе си... - Мога ли да науча името ви, сама?
Тя повдигна вежди за момент. Той я питаше за името й... Запита се дали е чула добре... Никой не я питаше за името я. Хората просто го знаеха и тя не знаеше откъде. А тези, които не го знаеха, обикновено не следваше да го знаят... Всички останали просто не я питаха...
-Името ми е Нанахару Сеирен. - Колко странно звучеше името й, произнесено със собствения й глас. Чувстваше се неудобно и дори от учтивост не попита за името на мъжа... Но пък така или иначе той сам се представи...
-Аз съм Риука Таики.
Тя присви очи. - "Риука, като онази, новата... Как беше? Риука... Риука... Сае? Да, така беше."

Раната на Сунако кървеше обилно.Тя бе изгубила много кръв,но неможеше да мърда..Нямаше много сили и затова не можеше да се излекува..Така остана на място..

Сеирен потръпна... Кръв... Много кръв... Носа и потрепваше болезнено при всеки нов дъх. И това не беше кръвта на този мъж, беше кръв на - "Чистокръвен!"
-Трябва да тръгвам, Таики-сан. - Каза остро тя и понечи да скочи.
...И доста се стресна, когато усети китката си в желязна хватка.
-Ще се срещнем ли някога?
Този въпрос удари като с чук Сеирен. Трябваше и малко врама, за да помисли, но такова нямаше.
-Пуснете ме, моля.
Таики я пусна и наведе глава:
-Гомене! Никога не реагирам така. Простете!
-Но все пак ще ви отговоря. - Каза Сеирен, готвейки се да се стрелне напред, към водопада. - Едва ли ще се видим пак...
И тя хукна... Но в главата и звънна странна мисъл: "Ако зависи от съвестта ми, няма да те видя повече, странен човеко... Но май искам да те видя... Ти, единственият, който попита за името ми...". След това миризмата на кръв се усили...


Сеирен тичаше и то с всички сили... Което значи много бързо... И съвсем скоро се озова пред входа на пещерата. Влетя вътре - беше празно, а миризмата на кръв беше направо... Сеирен трудно запази съзнанието си и се опита да намери този, който беше още жив. Защото имаше някой жив - тя го усещаше.
Вървеше бързо и оглеждаше помещенията едно след друго. Тогава видя Сунако... и дупката в тялото й. Сеирен веднага отиде при нея, уви внимателно якето си около торса й и внимателно я повдигна на ръце. Не мислеше, че Сунако ще може да й отговори на какъвто и да е въпрос, затова просто не я попита нищо. Бързаше да я изнесе навън, където можеше да се диша...

Сунако погледна бавно Сеирен..
-Благодаря ти!-възкликна съ свсички сили тя и отново сведе глава,но преди това се огледа...

-Тихо. - Каза меко Сеирен. - Пестете си силите.
Момичето изнесе Сунако от пещерата и се почуди за момент какво следваше да предприеме. Определено на първо време трябваше да се опитата да... Въздъхна - какво точно трябваше да направи? Сунако имаше нужда от кръв...

Сеирен погледна момичето и се опита да отговори ласкаво:
-Сигурна съм, че вече идва насам, сама. Бъдете спокойна, моля ви...
Сивооката вървеше колкото можеше по-бързо... И скоро излезе навън. Опита си да се ориентира накъде бе тръгнал Айдоу и реши, че това е в противоположна посока на тази, от която сама тя бе дошла. Затова тръгна натам...

Сунако премести погледа си към Сеирен без да казва нищо...